вторник, 25 февруари 2014 г.

Макаров

- Горе ръцете, боклук такъв.
Ама че грубо. Така и не свикнах с това изречение, въпреки че самият аз съм го казвал три-четири пъти; винаги при екстремни обстоятелства и винаги с неудоволствие. Сигурно отдавна не е модерно полицейските служители да се обръщат уважително към криминалния контингент, но аз винаги съм вървял няколко крачки след околния свят. Когато бях малък, всичките ми приятели мечтаеха да станат полицаи, когато пораснат, и аз бях единственият откаран хлапак на цялата улица, който разказваше с въодушевление как ще бъде престъпник и ще убива, краде и лъже. След това ме приеха в академията на МВР и започнах да арестувам хора, които убиват, крадат и лъжат.
Признавам, че подобно развитие на нещата не бях предвидил. Като всеки млад човек живеех с очарователното и абсолютно невярно убеждение, че животът ми ще протече точно както съм го скицирал на чертежното бюро. Дори не се бях замислил колко нереалистичен чертеж създавах, а просто забивах главата си в облаци от бъдещи успехи, усмивки и удоволствия. Не знам какво точно съм очаквал - сигурно, че в света на големите ще ме очакват червен килим и чаша шампанско. Излишно е да казвам, че ги чакам и днес - когато вече съм по-близо до своите тридесет години, отколкото до двадесетте.
Имах намерение да вървя срещу течението и в ината си бях готов да тръгна по пътя на криминално проявените лица; нямах намерение да ставам полицай. Наричайте го както искате - ирония на съдбата, житейски обрат, карма - истината е, че просто цял живот съм проявявал по-голям интерес към престъпността, отколкото би трябвало. И тъй като на нашите географски ширини не съществува Алма Матер в обучението на бъдещи закононарушители в занаята (значителен пропуск в образователната ни система според мен), а аз бях привързан към идеята да завърша висше образование, накрая се спрях на Академията на МВР. Там ме научиха да обезоръжавам осем пъти по-тежък човек от мен, да изпълнявам задоволителен ъперкът и да пращам противника в кома само със силата на мисълта. Добре де, последното не се случва често. Най-силно в цялото следване обаче ме порази фактът, че ми дадоха пистолет. Познавам се достатъчно добре, за да не си гласувам доверие да държа огнестрелно оръжие в ръцете си, но там ме намериха или за твърде безопасен, или за прекалено уязвим, връчиха ми пистолета, тупнаха ме по рамото и ме изпратиха в реалния свят. Така се запознах с един прелестен 20-калибров Макаров, с който си паснахме чудесно като характери; мисля, че това даде начало на най-дългата връзка в живота ми. Донякъде и най-интересната.
- Горе ръцете ти казах, шибано ченге!
Съсредоточих целия си интерес към гласа, който се обръщаше за втори път към мен с молбата си. Мразя да карам хората да се повтарят, мразя да ги слушам как повтарят и доста често мразя да ги слушам как говорят като цяло. Може би това е една от причините да съм повече емоционално привързан  към мълчаливия Макаров, отколкото към болшинството жени, с които някога съм излизал на среща.
Освен това словосъчетанието "шибано ченге" донякъде дразни ушите ми.
Стоях лице в лице с мъж на средна възраст, с чието лице бях безкрайно добре запознат, макар и да го виждах за първи път на живо. Предполагам, че когато в продължение на месеци гледаш ежедневно нечия физиономия на таблото "Издирва се", си създаваш трайни впечатления. Аз започнах да изграждам своите в деня, когато в пловдивския затвор откриха бягството на Димитър Палов. Явно с него бяха имали уговорка да продължават да поддържат топли взаимоотношения още известно време. Осъден беше за кражба на солидна сума пари през 2012 г. и тъй като парите се оказаха собственост на виден държавен деец, случаят доби шеметна популярност. Едно от основните правила на кражбите - никога не рискувай, повече, отколкото е нужно, освен ако не си абсолютно сигурен в успеха си. Част от откраднатото така и не беше намерено, но за сметка на това служителите на реда откриха извършителя. С любезното съдействие на чл. 195 (1) т. 4 във връзка с чл. 194 във връзка с чл 37 от Наказателния кодекс, Палов получи присъда за шест години лишаване от свобода и всичко протичаше съвсем гладко до момента, в който затворникът изчезна. Веднага беше започнато разследване и силите на близо петдесет полицейски служители се впрегнаха в това да се открие виновникът за бягството. Намериха го за отрицателно време в лицето на 64-годишен пазач от пловдивския затвор, който беше задрямал на смяната си. Последва рутинната процедура - възрастният човек беше публично нахокан, уволнен и забравен.
Нещо в мен потръпваше всеки път, когато се сещах за тази история - мисълта, че една грешка е достатъчна, за да промени животът ти коренно посока, още ме ужасява. Това  е едно от нещата, които винаги са ме плашили; днес може пазачът да направи погрешна стъпка, а утре - аз. Вярвам във втория шанс, колкото и рискован да е той понякога. И определено не ми хареса това, че Палов се беше възползвал с такава точност от тази конкретна грешка. Всъщност цялата случка не беше нищо повече от поредното доказателство, че човек не може да си позволи нито секунда невнимание, защото в момента, в който оставиш гърба си незащитен, някой ще забие нож в него. Вселенски закон.
Трето районно управление обаче не се интересуваше от предистории, а от това да си свърши работата по възможно най-бърз и дискретен начин. Нашата основна цел беше да открием Палов и да го върнем обратно в затвора посредством колективни усилия, рационално мислене и работа в екип.
Моята основна цел беше да открия Палов и да го върна обратно в затвора.
Не съм сигурен дали тази жилава упоритост да върша нещата сам се дължи на младост или на чиста глупост, но крайните резултатите от нея варираха. Някои наистина не харесват особено тази моя черта, но повечето поне се въздържат да насочат пистолет към главата ми. Ако трябва да съм съвсем честен, не бях видял оръжие в ръцете на Палов, но когато някой ти заповядва да вдигнеш ръце, обикновено разполага с нещо повече от красноречие. Погледнах го в лицето и се опитах да го преценя набързо.
Затворът му личеше. Затворът личи винаги. Не може да не ти остави белег място, което е създадено с тази цел. Освен изпитите страни и изпъкнали скули, зловещия жълтеникав оттенък на кожата и отслабналото, уморено и изтормозено тяло, затворът се проявява най-вече в очите. Погледът на Палов не правеше изключение - в него се сливаха точно онези емоции, които в самото начало на кариерата ми ме стряскаха. Гняв, отчаяние, страх, огорчение, болка... Постепенно си бях наложил да приема погледа на тези хора като нещо нормално, като поредната част от работата, която имах и с която трябваше да се примиря.
Все пак имаше и нещо странно иронично в очите на затворниците - всички се стремим да сме онези силни, независими и корави същества, които вдъхват респект у другите, и същевременно е нужно съвсем малко, за да ни ударят право в сърцевината. Всички сме оголени жици. И всички мислим, че не сме.
Палов беше далеч от изградения образ на средностатистическия затворник, когото гледаме в американското кино - едър мускулест мъжага с татуирана котва на дясната ръка, самодоволна плешива глава и леко загатнат врат. Може би така изглеждат повечето ни депутати, но лишените от свобода рядко имат такъв вид. Повечето са просто едни обикновени български мъже, като онези, с които се разминаваме всеки ден по улиците. Тъмносинята намачкана риза на Палов висеше унило по мършавите му ребра и разказваше красноречиво история. Избелелите дънки сякаш се мъчеха да създадат илюзия за нормално телосложение, но ми беше ясно колко драстично са отслабнали краката в тях. Държеше едната си ръка в джоба, където прецених, че се намира и пистолетът му, а другата беше отпуснал анемично до тялото си. Сивите уморени очи, рошава брада и побеляваща разчорлена коса, която падаше на неприятни кичури по лицето му, допълваха картината. На негово място аз също бих избягал.
- Ако не си вдигнеш ръцете, така, че да ги виждам, просто ще те застрелям - прошепна Палов с доста гърлен и неясен глас. Поне беше омекнал дотолкова, че да се обръща към мен без гнусни изрази.
- Няма да направиш нищо подобно.
Никога не са ме наричали смел, но за сметка на това често чувам за себе си, че съм безкрайно нахален. Приемам го като комплимент, може би затова се чувствам длъжен постоянно да затвърждавам репутацията си на пълен безсрамник.
Палов се изсмя нервно и избърса носа си със свободната ръка. Другата продължаваше да държи в джоба.
- Прекарах почти две години в пандиза. Нямам семейство, нямам работа, нямам живот, нямам нищо. Нямам какво да губя - гласът му се пречупи за миг и той се намръщи. - Защо си мислиш, че нещо ще ме спре да ти пръсна мозъка?
- Защото нямаш пистолет.
Палов повдигна вежди и ми се стори, че видях на лицето му следа от усмивка, която изчезна също толкова бързо, колкото се появи.
- И защото ме излъга - допълних аз и бавно извадих своя Макаров от твърдия му кобур от турска кожа. В МВР се опитаха да ме накарат да държа оръжието си в един стандартен и евтин полицейски калъф, но аз гласувах "въздържал се" и си купих специален. Обичам личното отношение.
Палов беше застинал насреща ми с ръка в джоба, неспособен да реагира.
- Имаш семейство. Руса жена, висока, с малко дете, ако не се лъжа? Никога не е ходила на свиждане в затвора но ти е пишела писма почти всяка седмица, както и ти на нея. Поправи ме, ако греша.
Той просто стоеше и ме гледаше.
- Евгения - промълви след пет дълги секунди, които на мен се сториха като шест. - Заедно сме от гимназията... Така и не се оженихме, защото все нямахме пари. Все отлагахме.
Палов притихна и наведе глава. Предполагах какви мисли му се въртят в главата, можех и да си представя болката, която го прерязваше в момента. Една от великите жестокости в света е знанието, ясното съзнание, че си разочаровал човек, който ти има доверие.
- Бих направил всичко за нея.
Кимнах.
- Заради нея би откраднал огромна сума пари с риск да влезеш в затвора. Заради нея би скрил част от тях, достатъчна, да й осигури приличен живот, докато ти търпиш присъдата. Заради нея дори би избягал от затвора, защото не си успял да й кажеш къде са парите. Би подкупил пазач, за да ти помогне да се измъкнеш. Би се укривал от полицията и би заплашвал полицай с несъществуващ пистолет. Хипотетично, разбира се - добавих.
Палов отново си позволи една светкавична полуусмивка, след което ме погледна право в очите и извади ръката си от джоба. Беше празна.
- Винаги сме били заедно във всичко - каза бавно той. - В кризата ни уволниха почти едновременно и оттогава се мъчехме постоянно да си плащаме сметките. Работихме, каквото можехме, но спорадичните ни приходи не достигаха. После научихме, че Женя е бременна... И вместо това да е най-щастливият момент в живота ми, започнах да го проклинам. Затова направих една глупост, като реших, че мога да открадна пари и да осигуря на жена ми и детето ни подходящ живот. Не можах. Последното, което се опитах да направя, и отново се провалих, беше да скрия част от парите с надеждата, че ще стигнат до нея. Не стигнаха.
Кимнах отново.
- Започнал си да й даваш указания в писмата си. Цялата кореспонденция на затворниците се проверява, затова си опитал хем да говориш заобиколно, хем да я насочиш къде да търси. Не е лесно - вметнах, - защото 99% от кодираните съобщения, които полицията не разбира, остават неразбрани и за твоя човек извън затвора. Останалият 1% се дължи на съвършено планиране, каквото не си имал, иначе изобщо нямаше да те хванат. Точно тази кражба не беше нещо особено. Един професионалист щеше да се измъкне без дори да се изпоти.
Побързах да поема отново въздух и да продължа да говоря, защото ако си бях дал драматична пауза, щях да започна да му давам съвети за това как се престъпва закона. Не беше моя вината, че темата събуждаше интереса ми.
- Знаел си, че тя е навън, сама, грижи се за малко дете и е абсолютно разорена. Мисълта те е разяждала, защото целта ти е била да помогнеш на семейството си, а не да усложниш и без това тежкото му положение. Именно това си постигнал обаче. Затова си започнал да пишеш засуканите си съобщения, върху които е мъдрувала цялата администрация на затвора в продължение на месеци... Мога да ти гарантирам, че самочувствието им никога няма да е същото. Така си продължил опитите си, докато накрая не ти е станало ясно, че не вършат работа и  си предприел нова тактика. Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки.
Почти чух как цялото Трето РПУ завърта очи. Имам навика да придавам допълнителен драматизъм на нещата около себе си и понякога за жалост ми се случва неусетно да нагазя в територията на клишетата и заучените фрази. Никога няма да забравя колко подигравки отнесох, когато при ареста на един испанска фалшификаторка й казах "Аста ла виста, бейби". В главата ми звучеше толкова вярно и правилно, че и през ум не ми мина какво предстои. Момчетата още ми пращат имейли с рецепти за паеля.
- Сключил си сделка с пазача на затвора - той те пусна да избягаш, а ти му даваш част от парите. Не съм сигурен как точно си го убедил, че може да разчита на теб, но...
- Щяха да го уволнят така или иначе - измърмори с досада Палов. - В наши дни е така. Никой не е незаменим и винаги идва момент, в който някой по-млад, по-бърз и по-способен получава мястото ти, без значение колко време то е било твоето място. Системата... системата е извратена. Вече бяха започнали процедура по оформяне документите на новото момче, а когато знаеш, че скоро ще те изхвърлят, нямаш излишни сантиментални задръжки.
- Съжалявам, че нещата са се объркали, приятел, но съм тук по работа. Получил съм достатъчно ясни заповеди, затова сега е мой ред да те помоля да вдигнеш ръце.
Насочих пистолета си към него. Видях го как послушно вдига ръце, сякаш цялата умора от това постоянно бягане и криене най-после взе превес. Въпрос на време беше да се пречупи.
В Академията неведнъж ми беше обръщано внимание на основната идея на българското правосъдие - задачата на полицая е да си върши работата безпристрастно, да си преглъща егото, да изпълнява заповеди и да не забравя, че е само мъничка част от системата, а не нейно висшо звено.
- Хайде. Тръгвай.
Палов рязко вдигна глава и ме изгледа учудено как прибирам Макаров в турския си кожен кобур. Ако бях убеден, че това, което трябваше да направя, е правилно, щях да арестувам беглеца и да си осигуря повишение. Но понеже бях просто млад, глупав, упорит и нахален, не можех да го направя. Често съм бил разочарован от себе си, но не заради външни влияния и чужди правила, а заради лично свои грешки. И заставам зад всичките.
Палов се приближи и ме погледна в очите; неговите блестяха насреща ми.
- Благодаря ти - прошепна той. - Даваш ми втори шанс да имам живот със семейството ми, а човек не получава често такива.
След това бръкна в джоба си, извади оттам един малък 17-калибров Глок и ми го бутна в ръцете.
- Купих го на черния пазар няколко дни, след като избягах от затвора. Може да се разбере дали с дадено оръжие е стреляно или не, но имаш думата ми, че не съм го ползвал. Макар че нищо не ми пречеше да го направя днес - Палов се усмихна и си тръгна.
Прехвърлих джобния пистолет в ръцете си, чудейки се какво да мисля. Почти бях заловил избягал затворник, после бях игнорирал факта, че е въоръжен като му обясних подробно, че не е, след това го пуснах да си върви, нарушавайки около два тома прошнуровани заповеди и инструкции на МВР. Усещах как в мен се надига желание за чаша силно кафе и аспирин. Когато бях дете, очаквах, че един ден ще мога да променя света, а се оказа, че и днес, доста години след това, все още нямам такива способности. Задоволявах се единствено с това светът да не промени мен.

И за момента беше достатъчно.



петък, 8 ноември 2013 г.

Déviation

Наивна. Незначителна. И няма.
Такава ме посрещна пак Ноември.
Намръщена. Неволно закъсняла.
И носеща на рамо страховете ми.

Несериозна есенна скитница
без идеи накъде да поеме.
Никак не вярвам в измислици.
Никога не пристигам навреме.

Непохватно ти подавам палтото си -
напълно в реда на нещата.
Небрежно ми подаваш ръката си.
Аз мълча. Ти затваряш вратата.

Ноември не лекува съмнения,
но навярно ги скрива в мъгли.
Нямам отговори. Нямаш решения.
Нужна ми е само есен. И ти.



неделя, 3 ноември 2013 г.

Наръчник за оцеляване на пешеходеца


  В търсене на приключения човечеството изминава дълъг път – от откриването на Америка и изобретяването на самолета до първия скок с парашут и пътешествията на Дон Кихот. Жаждата за адреналин и силни усещания е в основата на богата палитра събития още от зората на цивилизацията. В нашето модерно време обаче вече не е нужно да полагаме особени усилия, за да получим нужната доза опасност и вълнение. Достатъчно е само да излезем на улицата.
  За изкуството да бъдеш пешеходец може да се говори много, особено в България. Всички сме наясно, че макар държавата ни да не е най-зле поддържаното място на картата, със сигурност не е и най-уреденото. Сградата на Народното събрание се е нагледала на цветове на партийни книжки, но дори да разполага с целия видим спектър на светлината, докато господа управляващите не спрат да говорят за проблемите и не започнат вместо това да ги решават, няма как страната да бележи прогрес. След години наблюдения съм останала с впечатлението, че единственото по-издръжливо, приспособимо и годно за оцеляване същество от българския пешеходец е българският пенсионер. Само не ме питайте какво се случва, когато български пенсионер пресича улица. И аз нямам обяснение.

  Нека обаче оставим пенсионното осигуряване настрана; възрастта е без значение в някои ситуации на пътя. От момента, в който положиш крак върху пътната настилка, автоматично придобиваш статут на бежанец и по някакъв начин се превръщаш в кръвен враг за хората със свидетелство за управление на МПС. Не ми е ясно на какъв резултат се надяват някои шофьори, когато профучават на метър разстояние от човек на улицата, но съм убедена, че каквато и да е целта, за нея има съответна разпоредба в Наказателния кодекс. Все още си спомням твърде ясно един случай, в който буквално се разминах на косъм с една катафалка. На пешеходна пътека.
  Така, нека за миг се опитаме да си представим ситуацията в общия случай. Движиш се по тротоара, мил и невинен като сълза на Майка Тереза, тананикаш си Химна на радостта, наслаждаваш се на красотата в живота и не пречиш никому. Изведнъж достигаш до пресечка, която накъсва твоя безопасен маршрут, принуждавайки те да минеш от другата страна, за да продължиш миролюбивите си тихи тротоарни занимания. Нямаш нищо против да изчакваш първо автомобилната колона да свърши, за да се озовеш наистина от другата страна на улицата, а не в Пирогов. Колоната обаче упорито продължава да се точи и разточва и колкото повече чакаш, толкова повече запъхтяни забързани автомобили се появяват на хоризонта. Осъзнал накъде вървят нещата, в отчаян опит да пресечеш улицата в рамките на същото денонощие, поставяш крак върху платното, за да дадеш ясен израз на претенцията си. Тогава виждаш шофьора.
  Той също те вижда. Освен ако денят не е наистина много мъглив; тогава може да се окаже, че вместо в автомобил си се взирал в пейка, кученце или друг пешеходец. Но при добри атмосферни условия двамата с водача сте се фиксирали с поглед и присвивате очи. Следват няколко секунди много интензивен зрителен контакт, през което време в главата ти дрънчи каубойската музика от Дивия Запад; преценяваш, че си бил пределно ясен в намеренията си и правиш крачка напред. Водачът на МПС се възползва от правото си да изрази несъгласие. Той очевидно или е преценил, че обичаш да съществуваш на платното за удоволствие, или че дори да ти се случи нещо лошо, това няма да е фатална загуба за човечеството. Затова просто натиска газта, насърчавайки те да отправиш грациозни движения в стил Маша Илиева обратно към тротоара. Не ти остава друго, освен да продължиш процедурата и да се взираш злобно в следващите водачи, които също не възнамеряват да се съобразят с маршрута ти. Можеш да поддържаш сърдитото изражение няколко минути; после си припомняш, че гледаш накриво хора, които разполагат с тежки ламаринени машини, а ти все още си цивилен пешеходец без бронежилетка. Светът е голям и опасности дебнат отвсякъде. Затова сключените вежди отстъпват на тъжния поглед, който сме имали всички ние в един или друг момент – погледа на безсилието.

  Разбира се, пешеходците имат и лоши навици на пътя, които могат да изкарат от равновесие и най-безупречните водачи на леки автомобили. Самата аз имам шофьорска книжка и ми е познато раздразнението зад волана, докато разсеяни и често арогантни персони се подмятат по платното със скоростта на гол охлюв на патерици и то на места, на които не би трябвало да бъдат. Но човекът с автомобила несъмнено е по-добре оборудваната и защитена страна на пътя, затова именно от него се очаква по-голямата отговорност. И шофьори, и пешеходци, пребиваваме съвместно по улиците на света и не е в интерес нито на едните, нито на другите, да водим военни действия помежду си. Кога станахме толкова изнервени и стресирани, че отказваме да отделим секунда внимание на хората около себе си? Не мисля, че е непосилна задача пешеходците да пресичат както и където му е редът, а водачите да им позволяват да продължат пътя си без да се възмущават от тяхното присъствие на платното. Все пак ни се налага да влизаме във взаимоотношения ежедневно; няма да е лошо понякога да го правим под белия флаг на примирието. Поне когато имаме пресечни точки.